ЧЕРЕПИШКИ МАНАСТИР И БЕЛОГРАДЧИШКИ СКАЛИ

ТОВА Е БЪЛГАРИЯ!!💚

Успехът е пътуване, а не дестинация!

От Уикипедия, свободната енциклопедия

Черепишкият манастир „Успение Богородично“ е български православен манастир във Врачанска епархия на Българската православна църква.

Той е основан по време на Втората българска държава, по време на управлението на цар Иван Шишман (1371 – 1393 г.), но е бил разрушен при нахлуването на османлиите. Най-старото свидетелство за съществуването на обителта е манастирският устав (типик) писан в периода 1390 – 1398 година. Типикът се съхранява в историко-архелогическия музей в София. Според документа манастирът и черквата са разрушени след битката с турските поробители, но хората веднага са ги възстановили. За историята на „Успение Богородично“ в следващите два века не се знае нищо.[1] Възстановен е през 1660 г. Наименуването на много от околностите с името на цар Иван Шишман дава основание да се предполага, че тук са станали стълкновения между неговата войска и завоевателите.

„Успение Богородично“ е храм на християнството и българщината, има дълга, драматична и кървава история. Манастирът е в подножието на величествени скали, с издълбани в тях стотици пещери. Възникването му е свързано с историята на средновековния „Коритен град“, съществувал в близката местност Ритлите. Смята се, че днешното си име храмът получава от белеещите се кости на загинали воини, останали след епична битка на цар Иван Шишман през 1396 г.

През вековете на владичеството храмът е бил неколкократно опожаряван, но все пак е оцелявал и е бил съграждан отново и отново. В годините на национално Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Години наред в комплекса са се водили учебни занятия на свещеническо училище, богословски институт и Софийската духовна семинария.

Черепишкият манастир е обявен за паметник на културата от национално значение. Храмът представлява еднокорабна, сводеста сграда, с обширно преддверие, открита галерия и островръх купол. Сред забележителностите на вътрешната му украса е иконостас с изящна дърворезба и плащеница, извезана през 1844 г. Силно впечатление правят многото живописни постройки на светата обител. Сред тях се откроява църквата „Св. Георги“, която, въпреки многобройните преустройства, е запазила първоначалния си вид, включително и част от стенописите си.

В комплекса на манастира са реставрираните днес Владишка, Училищна, Приемна, Данаилова и складова сгради, както и Рушидовата къща. Те са се надвесили над Искъра така, както вероятно са изглеждали и преди 100 години. За да стигне човек до храма, трябва да мине през доста стръмни стълби. Близо до стария храм се намира и сградата, където спят монасите, а до нея надпис – „любимата тераса на патриарха на българската литература Иван Вазов“. Именно в този манастир той е написал „Една българка“.

Черепишкият манастир не впечатлява с мащабност и размери. За сметка на това спокойствието в него е завладяващо. Едва ли това място може да бъде описано по-добре от Алеко Константинов:

Сегашните постройки на манастира са от 19 век, а иконите са творби на тревненския зограф Витан. В манастира известно време е намирал приют Софроний Врачански. По-късно в него са се срещали революционните комитети на Врачанско и Белоградчишко.

„А хубав е наистина; Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери… (от пътеписа „В българска Швейцария“).“

Манастирът и красивата околност са вдъхновили и прочутия унгарски пътешественик Феликс Каниц. Той с право описва и нарича тази магия „Най-красивото място“.

Продължаваме към Белоградчишките скали-родния скален феномен!

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Белоградчѝшките скали са скални форми в Западния Предбалкан, в южното подножие на Белоградчишкия венец, около Белоградчик и селата Боровица, Чифлик и Праужда в област Видин и село Белотинци, област Монтана. [1]

Белоградчишките скали образуват ивица с приблизителни дължина 30 км и ширина до 3 км, включена между връх Ведерник, намиращ е в планинския рид Ведерник, и околностите на село Белотинци. Обявени са за природна забележителност през 1949 г. Включени са в списъка на Стоте национални туристически обекта.

Белоградчишките скали са изградени от пъстри триаски пясъчници и конгломерати. Спойката на пясъчниците е глинеста или кварцова. Богати са на хематитов пигмент, на който се дължи ръждивата до тъмночервена багра. Конгломератите са съставени от добре заоблени скални късове с големина от орех до юмрук, с песъчлива или глинеста спойка. Напластяването е неясно, пластовете са дебели и червено оцветени. Заемат централната част на Балчишката антиклинала. Силно напуканите триаски пластове, които имат различна устойчивост, са били подложени на продължително изветряне. То е проникнало дълбоко по вертикалните пукнатини и е обособило скалните форми.

10 любипитни факта:

Настоящият текст е от блога „Пътеписаници“ и ни предоставя интригуваща информация за това любимо на всички ни място.

1. Преди 230 млн. години Белоградчишките скали са били дъно на море. След оттеглянето на водата меките варовици се нагъват. Под влияние на въздуха, слънцето и природните стихии те приемат причудливи форми, които и до днес възбуждат човешкото въображение.

2. Характерният червен цвят на скалите се дължи на корозията на желязо в тях.

3. Повечето хора смятат, че Белоградчишките скали са тези около крепостта „Калето”. Скалните образувания обаче се простират на площ от около 100 кв. км. – от село Рабиша на запад до село Белотинци на изток. Някои от скалите достигат до 200 м. височина.

Когато си купувате билети за входа, попитайте за ескурзовод, възползвайте се. Беседата е 10 минути, ще ви разкаже и насочи.

4. Освен популярните скални форми, сред които: Конникът, Мадоната, Дервишът, Метохът, Ученичката, Адам и Ева, Хайдут Велко, Кукувицата в землището на Белоградчишките скали има и над 100 пещери.

5. Белоградчишката крепост се използва като туристически обект още през XIV век от цар Иван Срацимир. Владетелят имал лятна резиденция на това място. Той обичал да си почива сред прохладата на скалите и да съзерцава красивите каменни силуети.

6. Белоградчишката крепост е една от най-запазените в България. Построена е през III век от римляните, които използват естествената защита на скалите. Предполага се, че основите й са поставени още от траките. През вековете крепостта „Калето” служи на византийци, българи и турци. Тя се състои от три двора, всеки от които с възможност за самостоятелна защита. Крепостта функционира непрекъснато до Сръбско-българската война през 1885 година.

7. През 1890 година общинската управа в Белоградчик решава да разпродаде камъните от крепостта за строеж, тъй като в нея вече не се поддържа гарнизон. Местните овчари обаче осуетяват плана й, като преустройват крепостта за стопански нужди. Благодарение на тях „Калето” оцелява и до днес.

8. Върху необикновените скални образувания можете да видите естествени бонсаи. Това са борове-столетници, които растат по върховете на скалите. Въпреки че са на повече от 200-300 години, те са много малки. Причината е недостигът на влага и хранителни вещества.

9. Част от скалния комплекс е и групата отвесните скали – Боров камък край село Боровица (на 11 км от крепостта) . Там съществуват малко познати и изследвани светилища. Местна легенда разказва, че от Боров камък душите поемат към отвъдното.

10. През 2007 година Белоградчишките скали бяха номинирани в конкурса „Новите седем чудеса на света”. Въпреки че не бяха избрани, те достигнаха до предпоследната номинация и се наредиха сред първите 77 природни обекта (от общо 261 участвали). Над 6,5 млн. души от цял свят дадоха своя глас за родния скален феномен.